Някои неща...малко или много творчески

Хем изведнъж зъбът ме преряза днес, хем отбелязвам сериозно навлизане в зоната на чичаците. Благодаря на всички за поздравите и RESPECT!

Случайно или не, днес реших да публикувам материал от проект, който не можах да представя по-рано по различни причини. Сега го прилагам с различни допълнения, правени скоро и не толкова скоро.

New dimension for inspiration

Ефектно и силно въздействащо.Способно да те отведе навсякъде и да открие врати към нови светове!
Човешкото съзнание е напоено със страст към различни средства разбиващи сивотата на ежедневието и също така податливо на всевъзможни илюзорни похвати.До къде могат да доведат те?Дали има някакъв край на изкуството, както историята за черния квадрат на бяло поле и белия на черно?
Със сигурност това не е от вчера, но просто исках да споделя какво е бъдещето на сценографията и дизайна на среда според мен!
Enjoy!

The ecstasy of moment

Same time
Next year

20 years of reconstructing in amazing shots

Amsterdam Osdorp from The QBF on Vimeo.

Gone with the dream

Човешко

18-ти септември

Душице Варвара Алексеевна,

Днешния ден в нашата къща се случи безкрайно тъжно,съвсем необяснимо и неочаквано събитие. Нашият клет Горшков(трябва да ви кажа душице) го оправдаха напълно. Решението било излязло отдавна, а днес той ходил да чуе окончателната резолюция.делото му приключило твърде щастливо за него. Каквато там вина имал за нехайство и недоглеждане - всичко му опростили напълно. Присъдили да се изземе в негова полза от търговеца бая голяма сума пари, тъй че и положението му е вече къде по-добро, и честта му е измита от петното, и всичко потръгна - с една дума, доживя най-пълно изпълнение на желанието си.Прибра се той днес в три часа. Не изглеждаше никак добре, пребледнял като платно, устните му треперят, а той се усмихва - прегърна жена си, децата. Ние отидохме всички вкупом да го поздравим. Той много се трогна от постъпката ни.Кланяше се на всички страни, стисна на всеки по няколко пъти ръката. На мене даже ми се стори, че като да беше пораснал и се поизправил, че и очите му май вече не сълзят. Толкова беше развълнуван горкият. Две минути не го сдържаше на едно място;взимаше каквото му паднеше, после пак го оставяше, все току се усмихваше и се кланяше, сядаше, ставаше, пак сядаше, един господ знае какво приказваше - "честта ми-вика, - моята чест, доброто ми име, децата ми" - и как само го казваше!Даже заплака. И от нас повечето се просълзиха. Ратазяев, изглежда, искаше да го окуражи и му рече: "Топли ли те, драги, честта, щом не слагаш залък в уста; парите, драги, парите са най-важното; за тях трябва да благодарите на бога!" - и взе, че го потупа по рамото. Стори ми се, че Горшков се докачи, тоест не че изрази открито недоволствието си, а само погледна някак странно Ратазяев и свали ръката му от рамото си. Такова нещо не беше правил преди, душице! Впрочем има различни характери. Ето аз например при такава радост нямаше да се покажа горделивец; тъй де, скъпа моя, то понякога и по-дълбоко се поклониш, и унижение проявиш не от друго, ами в пристъп на душевна доброта, понеже ти е прекалено меко сърцето...но впрочем не е за мене думата!"Да - каза, - и парите са хубаво нещо; слава богу, слава богу!..." И после, през цялото време, докато бяхме у тях, все повтаряше: "Слава богу, слава богу!..." Жена му заръча по-изискан и по-обилен обяд.Хазайката лично им го сготви.Хазайката ни е горе-долу добра жена. А до обяда Горшков все не го сдържаше на едно място. Отбиваше се във всички стаи - и канен, и неканен. Просто влезе, усмихне се, поседне на някой стол, да каже нещо, понякога и нищо не каже - и си отиде. При мичмана даже взе картите; веднага го взеха за четвърти. Той поигра, поигра, обърйа в играта нещо съвсем глупаво, изигра три-четири ръце и се отказа. "Не - каза, - аз просто тъй, само ей тъй" - и се махна от тях. Срещна ме мене в коридора, хвана ми двете ръце, погледна ме право в очите, ама някак странно; стисна ми ръката и си отмина и все се усмихваше, като мъртъв. Жена му плачеше от радост; толкова весело беше всичко у тях, празнично. Подир малко обядваха. А след обяда той казал на жена си: "Виж какво, душко, аз малко ще полегна" - и се изтегнал на кревата. Извикал дъщеря си, сложил ръката на главичката и и дълго галил детето по главата. После пак се обърнал към жена си: "Ами Петенка?Нашият Петя, рекъл, Петенка?..."Жена му се прекръстила и му отговаря, че той нали умря. "Да, да, знам, всичко знам, Петенка е сега в царството небесно. " Жена му гледа, че той не е на себе си, че събитието го е потресло съвсе, и му казва: "Да беше поспал, миличък." - "Да, добре, аз сега...аз мъничко..." - обърнал се на другата страна, полежал малко, после пак се извърнал, искал да каже нещо. Жена му не го чула добре, попитала: "Какво има , приятелю?"А той не отговаря. Тя почакала-ех, рекла си, заспал е, и отишла за малко при хазайката. След около час се върнала - гледа, мъжът и още не се е събудил и лежи, не помръдва. Тя решила, че спи, и седнала да прави нещо. Разказва, че работила към половин час и така потънала в мисли, че даже не помни за какво е мислила, каза само, че забравила за мъжа си. Но изведнъж се сепнала от някакво тревожно чувство и преди всичко я поразила гробната тишина в стаята. Погледнала към кревата и видяла, че мъжът и лежи все в същото положение. Приближила се към него, дръпнала одеялото, гледа - а той вече изстинал - умрял, душице; умря Горшков, внезапно умря, като ударен от гръм! От какво умря - един господ знае. Бях така поразен, Варенка, че и досега не мога да се опомня. Не ми се вярва някак човек да може така внезапно да умре. Какъв нещастник, какъв клетник е този Горшков! Каква съдба, ах, какв съдба!Жена му плаче и е толкова уплашена. Момиченцето се завряло в едно кьоше. Такава суматоха е у тях; медицинско следствие ще има...такова нещо май чух. А ми е жал за него, така ми е жал! Тъжно е, като си помисли човек, че то наистина не си знаеш ни деня, ни часа...Отиваш си ей тъй, за едното чудо...

Ваш Макар Девушкин

Из "Бедни хора" Ф. М. Достоевки

67 години от битката при Сталинград-какво трябва да помним!

Съвсем на скоро прочетох интересен пост по случай 67 години от битката при Сталинград и с известно закъснение искам да отговоря с цитат.Достатъчно силно ми въздейства и не се сдържах да приложа текста написан от Ерих фон Манщайн.Сами вижте!

"Пътниче, кажи на спартанците, че ний тук паднахме, верни на повелята..."

Тези стихове, донесли вестта за героизма на защитниците на Термопилите и смятани оттогава за песен на песните за храбростта, верността и дълга, никога няма да бъдат изсечени върху камък край Сталинград, града на Волга, в памет на жертвите от загиналата там 6-а армия.

Над забравените следи на загиналите, умрели от глад и замръзнали германски войници никога няма да бъде изправен кръст, няма да бъде положен надгробен паметник.
Но паметта за техните неописуеми страдания и смърт, за тяхната безпримерна храброст, преданост и вярност към дълга ще надживее времето, когато отдавна ще са замлъкнали триумфалните крясъци на победителите, когато ще затихнат стоновете на страдалците, а гневът на разочарованите и ожесточените ще бъде напълно забравен.
Дори тази храброст да е била напразна, дори да е била вярност към човек, който не е разбрал нейната същност и не би могъл да и отговори със същото, дори изпълнението на дълга да е водело до гибел или плен - такава служба на дълга ще остане песен на песните на германския боен дух!Оня войнишки дух, който днес вече го няма и изглежда отживелица в този век, когато може от безопасно разстояние да бъдат изпратени атомни бомби, способни да унищожат всякакъв живот.Този героизъм обаче също е достоен за овековечаване, както някога са били посветени стиховете.Жертвата може да се окаже напразна, ако е принесана в името на изгубена кауза, а верността-безсмислена, ако е била към режим. който не е бил в състоянние да я оцени.Верността към дълга може да се окаже погрешна, ако основанията и излязат фалшиви.И все пак остава етичната ценност на тези убеждения, заради която войниците на 6-та армия изминаха своя жертвен път докрай.

Вероятно някога някой истински писател ще успее да опише героизма на германската 6-та армия.Но страданията и гибелта на германските войници са прекалено свещени, за да бъдат превръщани в сензационен ужас, да се използват като източник на съмнителни разобличения или възможност за политически спор.Перото на онзи, който би искал да принесе дан в историята на тази трагедия, трябва да бъде движено от благоговение, а не от омраза.Онзи, който подобно на мен е участвал в Сталинградската битка, намирайки се на отговорен пост-макар и отвън и без да има възможност да окаже някакво влияние върху нея-онзи, в чиито гърди бие сърцето на войник, не би осквернил с празни думи смъртния път на героите от Сталинград.На тази трагедия не съответстват нито гръмките фрази нито фалшивия глас на омразата.Авторът ще се задоволи с обективно изложение на онова, което би могъл да каже от своя гледна точка и което би могъл да оцени реалистично.Той ще предостави крайната присъда на историята,уверен, че тя ще бъде справедлива най-малко към ония, които изминавайки този горчив път,също бяха сигурни, че историята ще осъди заблудите, грешките и пропуските, но и че ще прокълне само ония, които са нарушили повелята за вярност, която би трябвало да спазва и онзи, който изисква нейното изпълнение.

Не бих се заел да описвам страданията и сраженията на 6-та армия, в които служебният ми дълг ми попречи да участвам.Тук няма да засягам човешката страна натрагедията,страданията,отчаянието или ожесточението и смъртта на тези хора;страха, грижите и скръбта на близките им през онези дни.Но не защото аз, моите другари, както и всички които тогава се сражаваха за спасението на 6-та армия, не осъзнавахме всекидневно и всекидневно тези ужаси.Освен онези, които тогава вървяха по жертвения път при Сталинград, и техните скъпи близки в родината, никой не бе преживял, нито изстрадал човешката страна на тази трагедия така дълбоко както нас, докато до последна възможност се опитвахме да помогнем на нашите другари.

Ерих фон Манщайн