събота, 18 септември 2010 г.

Културен колапс

Искам да отразя едно интервю на Вера Чалъкова с един от малкото успели и интелигентни артисти у нас режисьорът Явор Гърдев за вестник Труд . Не се сдържам да приложа целия материал с огромна разпаленост и раздразнение. Аз искрено споделям наблюденията му и се надявам колкото може повече хора да прочетат долупоставения текст.
Явор Гърдев: Културата е излишество

- След хита на годината “Козата или коя е Силвия” по Едуард Олби каква нова провокация от Явор Гърдев да очаква театралната публика?

- Засега нова провокация няма да има, тъй като следващото представление ще направя в Москва. За първи път на руска сцена ще се появи пиеса от носителя на “Пулицър” Трейси Летс. Изключително талантлив американски драматург и актьор. Черната комедия “Убиецът Джо” се случва в Тексас, в едно западнало селище от фургони. Спектакълът ще се продуцира от Театъра на нациите, където в началото на годината направих “Методът Грьонхолм” заедно с художника Никола Тороманов и композитора Калин Николов.

- Българският театър губи ли Явор Гърдев?

- Не съм много склонен на патетични обобщения. Не виждам нищо трагично.

- За вас може би не, но за пристрастните ви почитатели...

- Друго е по-важно. България е все по-малко в състояние да извежда театрални проекти с космополитен хоризонт. Тенденцията е да се локализира театралната дейност. Това за мен е проблематично. В период на отваряне на културните пространства българското по-скоро се затваря и в голяма степен това се дължи на маргинализацията на сектора в държавната политическа доктрина. Изкуствата в България са в много тежко положение. В сравнение със съседни европейски страни изкуствата тук търпят в много по-голяма степен удара на глобалната криза и ефекта на маргиналността, към която ги тика постиндустриалното общество. Навсякъде по света територията на публичните разходи за изкуство се свива минимално, но понеже България отслаби културните си институции в прехода, понеже традициите са по-скоро крехки и понеже културата не е особена ценност тук (въпреки че винаги се твърди обратното!) процесът се усеща много по-силно. Този ефект се получава и в други страни, но култури като немската и френската имат силен имунитет, тъй като изкуствата действително са в скалата на споделените ценности. Там защитата се удържа на държавно ниво. В България намаляването на субсидията е съпроводено от риторика, която говори за обратното - че нещата се случват, за да стане по-добре. Единствената устойчива тенденция в този сектор обаче от 20 години насам е постепенното му свиване. Абсолютен песимист съм, че нещата ще се променят в обратна посока. Мисля, че оттук нататък средствата за култура няма да се върнат на по-високи нива. Те ще търпят единствено регрес. Всяко правителство ще казва обратното, но, уви, ще върши това.

- Но сте съгласен, че системата трябва да се промени. От каква реформа се нуждае театърът?

- Съгласен съм, разбира се. Не реформа се провежда обаче, а съкращение на средствата. Реформа в случая е евфемизъм. Това название се употребява, за да се внесе позитивен дух. Откакто съм в този бранш, винаги съм бил реформистки настроен и винаги съм искал нещата да се оптимизират. Защото на административно ниво българският театър действа по много демодиран начин. Секторът обаче е оставен на доизживяване и никой с добра квалификация не би отишъл да работи за такива пари в театрите например. Естетиките все повече се диктуват от пазара, което обратно на общата икономическа логика понижава качеството им. Изкуствата са парадоксална сфера. В тях принципът за повишаване на качеството поради по-широко търсене не е задължително валиден. Това е другият принципен конфликт, тъй като в основата на философията на тази реформа много ясно и категорично стои пазарният принцип. Заявява се, че ценно в театъра е това, което най-лесно се продава. Следователно с публични средства трябва да се подкрепя това, което най-лесно се продава. Това е уникален принос в световната културна политика. В нито една европейска държава това не може да бъде артикулирано политически, без да предизвика опустошителен смях. Тук държавата се грижи за устойчивото развитие на сектора не повече, отколкото бизнесмен с ланец за глобалното затопляне.

- Министърът би ви отговорил: разберете, в криза сме.

- Много добре разбирам, че е криза, но става дума за фундаментален проблем в разбирането. Защото държавата в европейските случаи стои именно, за да защитава националната култура от процесите на глобализацията, които я изтикват в зоната на чисто пазарното действие. Това е част от държавния суверенитет. Да се казва от едно правителство, че културата ще бъде подведена изцяло под пазарен принцип, такава политика никъде в Европа няма. Нашата страна е флагман. Това е толкова крайно дясно, че почти е захапало опашката на крайно лявото. Ето, моите политически възгледи например общо взето имат тенденция към консерватизъм във фискалната сфера и либерализъм в социалната, т. е. смятам, че контролът върху разходите трябва да е оптимален и те да се управляват разумно. Но в момента в театрите под мениджмънт се разбира стопирането на работата заради ограничения в разходите. А в ситуация, в която се обявява, че няма да има дейност, не може да има никакво развитие. Според мен такъв тип философия на реформата извършва единствено и само едно - без да го заявява публично, признава, че този сектор няма ценност и че е на доизживяване. Ако кажем например, че най-хубавата музика е тази, която най-лесно се продава, държавата на секундата трябва да затвори всички филхармонични оркестри и да започне мащабно да дотира чалга индустрията. Ролята на европейския тип държава е да отстоява зони на културна традиция, иновативни естетики и критична идейност, които са отвъд тежненията на директната комерсиалност. И е пълен абсурд държавата да стимулира самата тази комерсиалност. Защото тя и така добре живее от собствения си пазар и се издържа от него. Въпросът е в това имаме ли ние съгласие или нямаме, че някои сфери в обществото не съществуват според пазарния принцип. Очевидно нямаме съгласие. Всички аспекти на живота постепенно се експроприират и влизат в унифициращата и тотализираща рамка на универсалната икономическа логика, докато на финала на този процес културата не се окаже един от опитомените сектори на индустрията. Секторът “забавление”. Когато изкуствата бъдат изцяло изтласкани в този сектор, в тази пазарна ниша, обществото вече няма да има никакъв критически имунитет.

- Но не сте ли съгласен, че реформата ще даде възможности на свободния артист?

- Ще даде, но върху намалена бюджетна рамка. Да, сякаш ще преодолеем уравниловка, която е несправедлива, и може би тези, които работят повече, вече ще получават повече от тези, които работят по-малко, но, забележете, всичко това ще се случи в рамката на постоянно намаляващ общ бюджет за сферата. Като цяло държавата отново е в настъпление срещу сектора. Тя казва: Вижте, нас вече не ни интересува дали вие ще си разпределяте парите по социален принцип, или ще ги разпределяте според това кой работи повече и кой по-малко. Важното обаче е да изхарчите по-малко пари. Тоест ние не възнамеряваме да инвестираме повече пари във вас, а напротив, възнамеряваме постепенно да оттегляме инвестицията си, защото мислим, че тя е безполезна. Правителството, разбира се, не казва това, но това прави.

- Неотдавна по повод предстоящата реформа цитирахте “Крал Лир”: “Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота.” В такава ситуация ли сме сега?

- В тази ситуация сме отдавна. Сега просто се изостря. Може би, за да се оттървем от илюзиите. Защото това кое е ценно за едно общество се вижда в момент, когато обществото е затруднено икономически. Тогава то решава кое е важно и кое - не. И ето, то решава. Така илюзиите отпадат, а публичните риторики лъсват в манипулативната си нелепост.

Културата, изкуствата са по принцип излишества. Ако се приложи еснафска гледна точка към въпроса, тогава без тях определено може. Няма какво да си кривим душата. И Шекспир поставя именно този проблем, говорейки чрез устата на крал Лир - когато се лишим от всичко, без което можем, тогава има два варианта: или да станем светци, или да станем скотове. В 99 процента от случаите се случва второто. Тази философия, проведена докрай към едно общество, е по-скоро съсипваща, тъй като по-голямата част от хората ще се окажат в плен на втория вариант.

- Възможно ли е да се завърне мизерията в киното с 1-2 филма годишно? Провали се например стартът на втория ви филм “Цинкограф” поради неуредено финансиране...

- Не, той не се е провалил. Случи се това, което обикновено се нарича календарен конфликт, когато човек работи с две-три годишен план напред и има програмирани ангажименти. “Цинкограф” трябваше да се снима това лято и да бъде завършен до края на годината. Не можа да се случи по причини от бюджетен характер. Наложи се проектът да бъде отложен с една година. Аз обаче вече имах договореност през следващата година да работя по кинопроект в Русия, който от своя страна е вързан с календарни планове и графици на руски актьори, които също работят с програмирани занапред ангажименти. “Цинкограф” е проект, който претърпя дълго развитие и определено ще се снима, но вече едва ли от мен.

- Гледали ли сте напоследък филм, който да ви е разтърсил, да ви е накарал да се замислите дали да се занимавате с кино?

- Последният ми много голям киноспомен е “Антихрист”. Тази година в Кан също имаше впечатляващи филми, но не чак толкова разтърсващи. Докато Ларс фон Трир остава в състояние да ме разтърсва всеки път. Разбира се, докато не се яви някакво изключение, но такова засега не се е явило.

- Какво мислите за нашумялата идея на министъра избрани творци да получават ордени плюс месечна премия към пенсията?

- Всяка идея за подкрепа на хората в тази възраст не е лоша. Но лично аз вярвам на процедури, които се основават на дългосрочен и рационален план. За тази цел има икономически механизми, които биха могли да осигурят една такава пенсия още докато човек работи. Знаете много добре как толерирането на едни хора за сметка на други се посреща в малките традиционни общества, особено в Югоизточна Европа. Става ад и за тези, които не са получили ордена, и за тези, които са го получили. И двете страни моментално ще са готови да си нанесат тежки рани и да се оскърбят публично. В крайна сметка уважението за избраните ще се превърне в тяхно унижение. Така обикновено става в нашия край, където всякаква форма на толериране и утвърждаване на авторитет е съпроводена от мигновен публичен линч. Не съм видял в България на някого да не му е излязло през носа, че е направил нещо хубаво. Или даже, че е направил въобще нещо... Харесването, за демократичен баланс, винаги е съпроводено от тикане на физиономията в калта. И двете - в истеричен ключ. В нашето малко и не съвсем уютно общество твърде дълго вече живеем в режим на взаимно огорчение един от друг, от самия факт, че ни има един до друг. Затова такъв преференциален тип пенсионна политика ми се струва взривоопасен. Понеже твърде силно ще раздразни комплекса за малоценност у тези, които няма да получат, и чувството за вина у онези, които ще получат.

2 коментара: